Революцията, която не виждаме

Ситуацията около извънредното положение и коронавируса започва да напомня филма на Бонюел „Ангелът Унищожител“. Правена преди повече от половин век (1962), лентата разказва за една сюрреалеистична вечеря, която гостите не могат да напуснат. Изглежда, че хората са в капан, но всъщност те са заложници на собствените си илюзии. В истерията си, се обръщат един срещу друг. Накрая, тълпата отвън щурмува луксозния дом.

Всъщност, основният въпрос днес е какво идва след извънредното положение? Ще намерят ли управляващите сили и кураж да разхлабят хватката на мерките. Или подобно на гостите на унищожителната вечеря – ще бездействат, страхувайки се да излязат навън и да поемат отговорност? Германия и Австрия правят планове за облекчаване на ситуацията. Отварят първо малките магазини, после търговските центрове, а до средата на май – хотелите и ресторантите. Останалите също имат план. А ние? Заразените у нас са малко, около 600 души, но затова пък на мерки го докарваме. Щабът и Министерския съвет се скъсаха от затягане на гайките. И извънредните заседания и брифингите преливат от един в друг. При силно понижен коефициент на полезна информация и неясни цели.

На този фон фалират цели бизнеси. Таксиметровите шофьори, останали без доходи и помощ от държавата, блокират центъра на столицата. В същото време Столичната община троши милиони, за да купи автомобили, с които да разкарва по домовете на пенсионерите лук и мляко. Пир по време на чума? Броят на регистрираните безработни от началото на извънредното положение (13 март), удари рекордните 67 000 души, за по-малко от месец. Но управляващите не искат и дума да чуват за по-леки мерки, след като получиха 812 млн. евро от ЕС и достъп до други над 40 млрд. евро.

Времената са трудни и със сигурност в края на мерките много неща ще се променят. Европа няма да е същата, Америка – също. На Стария континент промени вещае задаващият се сериозен проблем в еврозоната, в резултат на кризата в Италия и Испания. Големият въпрос е – ще се съгласят ли Германия и Холандия да платят сметката? И ако не са съгласни – какво ще последва. Преди пандемията, основният проблем пред американците и демократите беше как да се върнат към „нормалността“, без Тръмп. Но в САЩ сякаш сега не е време за революции. Както изглежда, Тръмп има всички шансове да спечели изборите. И у нас животът дълго няма да се върне към любимата за управляващите „стабилност“. Защото за голяма част от българите, тя изчезна в рамките на няколко седмици. Възможно е тези, които са доволни от битието си на карантинирани – да започнат да копнеят по „статуквото“. Но ще има и разочаровани, които вероятно ще поискат по-голяма промяна. Въпросът е какво ще е съотношението между едните и другите. В състояние на несигурност и изолация, човек има много време за мислене.

Историците наричат такива отрязъци революционни. Днес нямаме разгневени тълпи и лидери, готови да яхнат народното недоволство, но вирусите, фондовите пазари и природните катаклизми променят дневния ред. А може би имаме погрешна или по-точно – непълна представа за революциите. От учебниците по история знаем, че революциите се организират и провеждат от „професионални“ революционери. Но това е рядко и невъзможно без подкрепа отвън, какъвто е Деветосептемврийския преврат у нас. Има и други случаи, например Френската революция, когато социалните актьори с различни роли, се превръщат в устойчиво съзвездие. Урокът е, че и хората, не само лидерите правят историята.

В кризата не влязохме изведнъж и не без предупреждение. Преди коронавирусът да наложи отмяната на полети, активистите за климата (които аз хич не симпатизирам), съветваха да променим модела си на пътуване. Преди магазините за дрехи/ обувки, ресторнтите и хотелите да бъдат затворени, по санитарни съображения, много бизнеси бяха сринати от електронната търговия и държавните поръчки.

Пандемията и произтичащата от нея криза в световното здравеопазване, доведоха до рязка преоценка на това кое е важно. Въоръжението или общественото здраве. Политическото говорене или това да си наистина полезен. Премиерът на Ирландия Лео Варадкар, който е медик по образование, напуска удобния си кабинет и облече бяла престилка, за да помогне в борбата срещу заразата. Лекарите, медицинските сестри, санитарите, чистачите, обслужващия персонал, магазините за хранителни стоки и социалните служби, които вършат основната работа, придобиха ключово значение. Взети заедно тези промени може да не изглеждат като революция. Но нали истинските революции са тези, които никой не вижда.

(2)

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*