Младите в България – никой не мисли за тях, само ги обвиняват

У нас обикновено говорим за политика и икономика (с предпочитания към макроикономиката, защото там картината винаги е розова) и много по-малко за социални въпроси. Социалното е „разход“ за държавата и излиза в едрия шрифт на новините, когато се е превърнало в проблем – протестът на майките на деца с увреждания, ромското включване, демографската криза. Но нека не забравяме – проблемите имат причина и тя се нарича липса политика. Именно дефицитът на адекватни действия от страна на управляващите към чувствителни групи, води до възникването на кризи. За съжаление, подходът на държавата е, тези случаи да се заметат под килима, за да „да се махат“.

Днес говорим за това, че все повече млади хора напускат България и че в годината, в която безработицата според статистиката е рекордно ниска – около 4% липсва работна ръка. Но да се запитаме – какво се прави, за да не напускат младите хора страната? Отговорът е „нищо“. Преди около 8 години, когато имаше икономическа рецесия в резултат на световната финансова криза, на младите висшисти от най-високо ниво беше препоръчано да станат овчари, а който не е съгласен – беше обявен за мързелив и претенциозен. (Така по времето на Тодор Живков беше решен проблема с турското малцинство у нас – в края на Възродителния процес, турците бяха посъветвани, ако не са съгласни със смяната на имената „да си вървят в Турция“.)

Горе-долу същото е внушението и сега: който не е доволен от нещо, да се маха. През 2011 за управляващите не беше ясно, че родените, отраснали и получили образованието си в градовете, не разбират от отглеждане на животни и няма да се почувстват на мястото си като пасат овцете. Погледнато държавнически, не е много смислено да се изпращат хората, за чието образование са инвестирани обществени и лични средства и време, да вършат нискоквалифициран труд. Преди 8 години обаче управлявщите „решиха“ проблема с мястото на едно поколение, като го пратиха да пасе овцете. Тогава вървеше една реклама по телевизииите „Pepsy – изборът на младото поколение“. В социалните медии някой преформулира посланието като въпрос и отговор: „Какъв е изборът на младото поколение в България?“ Отговорът беше: „Терминал 1 или Терминал 2“. И беше болезнено точен.

Много хора напусната станата, защото не виждаха мястото си в нея. Сега тези, които ги натириха, искат да ги върнат обратно. Преди 8 години ги нарекоха „мързеливи“ сега ги обвиняват в алчност и безродие. Все едно. И за разкош организират рекламна кампания на живота в България, но едва ли някой вярва на държавната пропаганда.

Действия и политики за младите – никакви. Да започнем със студентските стипендии – когато ги има са около 115 лв. месечно (плюс-минус 20 лв. в зависимост от специалността и учебното заведение). С тези пари мледежите могат да си купят карта за градския транспорт, да изпият по 1 кафе на ден и да си вземат няколко сандвича. Останалото трябва да се плаща от родителите, а освен издръжката на порасналите деца с пораснали нужди, сметката включва още пари за семестриалните такси (лъжа е, че висшето образование е безплатно у нас! То е безплатно, ама в Норвегия, Швеция или Дания, където учат много български студенти). Освен това родителите плащат и за учебниците, необходимите пособия или униформи (медиците) и т.н. Задължителните стажове са формални и безплатни, т.е. документите се заверяват „проформа“ или в случаите, когато това не е така, студентите полагат доброволен труд, за който не получават заплащане.

Разбира се, има и алтернативи – студентските бригади в САЩ, откъдето след 3 месеца, някои български младежи и девойки се завръщат с пари за цял семестър. „Бях миналата година“, разказва Далия, студентка по икономика от УНСС. „И догодина пак ще замина“. Далия е работила в „МакДоналдс“ и допълнително – като касиер на лунапарк. „Скъсах се от работа“, допълва тя: „Но имаше защо. Сега ще си изкарам спокойно учебната година“. „Ура!“ – радвам се тайно аз. Значи българските младежи не се мързеливи, а демотивирани. (Преди да замине на студентска бригада в САЩ, Далия е работила едно лято като крупие в игрална зала и като сервитьорка в ресторант. В единия случай се е скъсала от работа, а в края на първия месец е получила по-малко от договореното, а във другия – нещата не са били „ОК“. Трябвало е да ходи с твърде къса пола, за да привлича клиенти, а след това й налетял собственикът. Реагирала бурно. Последвало уволнение. Тръгнала си без заплата, защото нямала още договор.) Далия не иска да работи за нито един български работодател. Като завърши, ще пробва да си направи самостоятелен дребен бизнес, или ще замине.

Ако Далия и други млади хора като нея получаваха по-високи стипендии, например по 1000 лв., срещу условието редовно посещение на лекции и успех поне 5.00, вероятно нямаше да се налага да пътуват до САЩ, за да си изкарат пари за семестъра. „За да се плащат такива пари от бюджета“, контрира ме запознат с държавните дела, „трябва да има гаранция, че хората ще останат поне 5 години в България“. Сделката звучи справедливо, макар че в скандинавските страни няма условие да „останеш“ срещу безплатното (ама наистина) образование и далеч по-високите стипендии, за които няма деление на „свои“ и „чужди“. Правилата важат за всички граждани на ЕС, без значение от коя страна идват. Освен това, ако аз лично сключа „договор“ с държавата, че няма да я напускам за 5 години, ще искам държавата да ми гарантира работа по специалността на заплата, по-висока от стипендията. (А това означава корекция на минималните осигурителни прагове – парлива тема за работодателите). В момента, според официални данни на МОН, около голяма част от младите висшисти работят като продавачи, поради липсата на възможности за друга реализация. На практика, големите инвестиции В България през последното десетилетие не са по посока създаване на производства или икономика на знанията и новите технологии, а към строителство и в частност – на молове. Разбира се, системата със стипендиите и договора за 5-годишно ненапускане на страната може да се компрометира и ако младите хора останат незаети или се включат в т.нар. гиг-икономика. Все повече от родените след 90-те не искат да работят на 8-часов работен ден, цял ден пред компютъра, срещу фиксирана заплата. Вместо това те предпочитат почасова заетост или самостоятелен интернет бизнес, например продажба на козметика, хранителни добавки, тренировки, частни уроци и т.н.

За младите хора у нас липсват още достъпни жилищни кредити, социална защита за майките, места в детски градини и подходящи училища за децата. България е страната с най-дългото майчинство в ЕС – наследство от социализма, с което се изчерпва политиката към майките. Майчинските за втората година са замразени от известно време на 340 лв. (при 321 лв. праг на бедността), а жените с малки деца са нежелани за повечето работодатели, поради изискването да си тръгват в определено време от работа и поради евентуалните болнични за детето. Разбира се, те могат да наемат някой, който да им взема детето от детската градина, но това е скъпо удоволствие и малко жени у нас могат да си го позволят.

Някой ще каже – социалните политики искат пари, а пари нямаме, защото сме бедна държава. Съгласни сме напълно, че политиките, насочени към обществото са скъпи, но не сме чак токова бедни – ако не всички, то поне част от нас. Освен това социалните плащания в краткосрочен хоризонт са разход, но в дългосрочен – инвестиция, защото са насочени към хората. А пари има: в началото на годината тихом-мълком кабинетът изхарчи рекордните 3.5 млрд. лв. – бюджетен излишък за 2018, без да минава през НС. Може да се намерят и още пари, разбира се. У нас данъчното бреме се носи от работещите, а не от бизнеса. Срещу 35% данъци върху приходите от трудова дейност, най-богатите плащат 5% данък върху дивидентите. А в останалите страни от ЕС, данъците за собствениците на фирми са между 25% и 20%. И това е така, защото една от основните роли на държавата е да преразпределя пари от богатите към бедните. У нас обаче – държавата преразпределя пари от едните бедни (80% от работещите получават 1000 или по-по-ниски заплати) към другите бедни (пенсионери и безработни) и към богатите – фирмаджиите, през държавните поръчки. И още пари ще влязат в хазната, ако бъде свита сивата икономика. За 2017 тя е била в размер на 11 млрд. евро или с 30% по-голяма от разходите в държавния бюджет. Така че пари има, но отсъства политическа воля.

(30)

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*