Imagine, a риълайз?

Учудена съм от, че в Брюксел звучa Imagine, а не заупокойна служба за жертвите.

Но от друга страна, има обяснение. Ако до скоро човекът се определяше със своята националност, вероизповедание и пол, тази триада все по-малко важи за днешния европеец. Всъщност и за това се пее в Imagine – “представете си, че няма нации и религии, също“, гласи в превод текстът на песента. Само дето в експеримента, който се случи на Стария континент, хората не живеят като братя. Но както казват, нещата в поезията винаги звучат по-добре, отколкото в действителността. Да си припомним, например стиховете на Вапцаров, в които „червените ескадрони“ са красива поетична метафора, която придава героичен ореол на зверствата на комунистическия режим в Русия….

В основата на отпадането на трите характеристики, определящи човека, стои атеизмът. Религията отпада първо (от триадата националност, религия, пол). Европейците забогатяха и решиха да се освободят от ограниченията на религията с нейното memento mori (лат. “помни, че си смъртен”).

Случилото се по-нататък може да се ислюстрира с мисълта на Достоевски: “Човекът рече няма Бог, следователно, всичко ми е позволено”.  След религията отпадна ценността на националността. Измислихме си мултикултурен модел, който да замени националните общности. Можем да понесем наказание за дискриминационно изказване на тема раса или религия, но от друга страна – в много европейски градове като Брюксел, Париж има квартали, където една европейски облечена жена може да бъде нападната физически от мюсюлманки и мюсюлмани, защото не носи фередже и това не се инкриминира от властите. Защото Европа се гордее с мултикултурализма и толерантността си. Полът отпадна също постепено и донякъде заедно с националността. Днес не е тайна, че симпатизантите на собствения си пол често се ползват с повече популярност и имат повече възможности за развитие, отколкото хереросексуланите. Можем да бъдем осъдени за използване на език на омраза, ако наречем някого “педал”, но в замяна на това езикът на омразата не се инкриминира, ако е приложен спрямо възрастни хора, жени.

Вялата реакция на европейските правителства спрямо тероризма и повтарянето на мантрата “Нас не ни е страх, няма да се дадем”,  без предприемане на адекватни мерки за защита на гражданите, ни отвежда на последното стъпало – обезценката на и човешкия живот. 

Човешкият живот, основната ценност на европейския хуманизъм е пожертван от европейския мултикултурализъм в полза на фанатичната вяра, че толерантността е ценност. Тази вяра, простете за сравнението, много прилича на вярата в комунистическия идеал. И не малко човешки животи бяха пожертвани в името на този идеал. “Важно е, да не загубим ценностите си и да вярваме в толерантността, защото това ни определя като европейци. Даже и да ни избият терористи, ще бъдем толерантни”, зове хорът на част от жителите на континента.

Добре де, ама вкопчванетo в толерантността не ви ли прилича религиозен фанатизъм? Поредното погрешно убеждение, което заема мястото на религията, в опустялата душа на съвременника.

За кого е ценност толерантността, ако води до загуба на животи?

Интересно е кои са фанатичните поддръжници на толерантността в условията на заплаха от терористична атака.

У нас те се определят като „десни“, но в действителност са с ляво центристки убеждения. Към тях спадат деца на соцноменклатурчици, които се скараха с родителите си на времето на тема политика. Излязоха на един площад, започнаха да скачат и да викат: „Който не скача е червен“. С това се “пречистиха” и станаха сини. Но само външно. Защото, въпреки конфликта между поколенията, децата не се отказаха от жизнения старт, който им дадоха родителите, а само смениха боята. Видяха още, че от ЕС ще могат да получат не малко облаги и част от тях станаха директори на разни центрове и фондации, подпомагани отвън. У нас те радеят за приемането на мигранти, защото се чувстват добри, помагайки на хора, които бягат от война а и получават по някой лев. (Отделен въпрос е, че за всеобща радост в нито една страна, граничеща с България не се води война и следователно – се касае за миграция.) Но, ако са добри наистина, нека се погрижат за пенсионерите или да приемат в домовете си по едно мигрантско семейство. Защото на думи е лесно да си добър. А ако се касае за облаги, каква е раликата с червената върхушка, която също се кълнеше в ценности, в които не вярва срещу облаги?

В Западна Европа, пък поддръжниците на мигрантите и мултикултурализма са политическите партии и движения в ляво, които разчитат на гласовете на мюсюлманите, а и често на финансиране от Русия.

Доста време отне на политическия елит да осъзнее, че социализмът не е за нас. Добре е, днес по възможност да си зададе Ботевия въпрос: Кой си ти, който плачеш (за мултикултурализма) – мъж, жена, дете или хермафродит? Знам, отговорът е горчив. Неудобната истина е най-трудна за признаване.

(64)

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*