През седмицата след терористичните атентати в Брюксел, родни експерти по сигурност и политически наблюдатели обилно коментираха грешките на белгийските служби за сигурност, както и неосъществената интеграция на преселниците от Арабския полуостров и Северна Африка.
Какво се случи? На 22 март няколко екстремисти самоубийци се взривиха на летището в белгийската столица и малко по-късно – на спирка на метрото. Вследствие загинаха 34-ма човека, а броят на ранените така и не беше уточнен.
Отзвукът в световната и българската преса показа, че от дистанцията на разстоянието и времето, грешките в чуждата държава са лесно видими, а рецептите за отстраняването им – почти толкова, колкото можете да намерите в интернет за царска туршия, например. Но обикновено събитията имат исторически корен, плетеница от причинно-следтвени връзки, която остава под повърхността на днешния ден.
Службите на Белгия, да речем, можеха да реагират и по друг начин, ако за целта имаше политическа воля. Но не е имало. Нищо ново – така е и в индивидуален план. Човек лесно критикува останалите. Вглеждането в собствените несъвършенства все му убягва. Най-трудно му е да се изправи срещу неудобната истина. В подобни случаи осъзнатата, но уютна заблуда, която крепи статуквото е по-примамлива.
Случилото се в Брюксел е поредното тревожно предупреждение, което трябва да ни накара да се вгледаме по-критично в собствените си натрупани и нерешени през последните 26 години проблеми с ромското население.
Не слагам всички от този етнос под един знаменател. Има роми, които работят, учат, държат се отговорно в обществото, но за съжаление, не малка част от ромските махали у нас са българският вариант на белгийския “Моленбек”.
Там не се живее добре, мръсно е, децата не ходят на училище и като следствие – почти не говорят български, което ще рече, че след време няма да могат да се интегрират. Голяма част от възрастните нямат работа, тъй като не са образовани и затова се занимават с различни непозволени от закона дейности. Има затънтени села, където момичета под 18 години се продават за булки, продават се и новородени бебета на осиновители в Гърция и т.н.
Живеещите в ромските махали са расово враждебни са към хора с по-светъл цвят на кожата. Ако един ром се разхожда в центъра на София никой няма да се държи нетoлерантно с него за това, че е ром. Но ако бидейки българин със светла кожа, се озовете в ромска махала, ще се сблъскате с послания от рода на: “Тук лесно се влиза, но трудно се излиза”… А това не е никак доброжелателно.
За разлика от жителите на арабските квартали в Западна Европа, ромите тук не са така ислямизирани, но пък по въпроса се работи. Друга разлика, но не в наша полза е, че за част от ромското население в по-малките градове и села, нападението и ограбването на жени и възрастни хора от български етнос се е превърнало в занаят. Не малко хора се простиха с живота си за 20-30 лв, едно одеяло или стъкло на прозорец.
Ако се извади статистика за 1 година назад колко са жертвите на тази престъпност, сигурно ще бъдем изненадани. Не са убити накуп и не на едно място, т.е. много от нас не се чувстват лично застрашени, засега, но цифрата не е малка. Явлението е чудовищно, а равнодушието на обществото и управляващите е тревожно. Дали българската полиция няма капацитета и квалификацията да се справи с ромската престъпност? Едва ли. Факт е, обаче, че по една или друга причина това не се случва. Обясненията са повече от едно, но пък, главното като че ли е “въпрос на политика”.
Ромските гета са източник на евтини избиратели за голяма част от политическите партии у нас. Затова политиците ни нехаят за сегрегацията, крепят мизерията (която им гарантира ниска цена на вота) и си затварят очите пред производните негативни последици (за които пък плаща другата част от избирателите): незаконно строителство, кражби на ток и вода ( калкулирани на редовните абонати като “загуби по мрежата”), нарушаване на обществения ред, за да стигнем до битовата престъпност. За поддържането й, има и други обяснения, разбира се: като не си сигурен дали няма нощес да ти оберат къщата и да те пребият, ставаш по-малко критичен като гражданин, а това също урежда политическата класа. Освен това, ескалиращата престъпност, подхранва и пазарната ниша наречена охранителен бизнес.
Липсата на гласност на това явление, се дължи до голяма степен на т.нар. правозащитници, които са готови да заведат дело срещу всеки, използвал думата “циганин” и да скочат срещу общината, ако се опита да бутне незаконните постройки на ромите. От друга страна, те действат доста избирателно при осъществяване на правозащитната дейност: не защитават непълнолетните момичета от ромски произдоход, които биват продавани за булки, не се интересуват от правата на децата, които често вместо на училище, биват изпращани да просят. По такъв начин, споменатите организации хем остават впечатлението, че защитават правата на ромите, хем не покриват голяма част от уязвимите места, хем създават привилегии на част от населението, на етнически принцип. И наред с политиците, лицемерно крепят статуквото.
То обаче никога не стои на едно място – или се подобрява, или се влошава.
Освен всичко казано до тук, ромските махали в Южна България, масово се ислямизират. Властите продължават да си затварят очите, макар че проповядваната там радикална форма на исляма противоречи на Основния закон в държавата. Няма да правя прогнози до къде може да доведе това. Искам да кажа, че тук не е по-различно от Белгия.
Leave a Reply