Преди 7-8 години, когато интенет гурута започнаха да предупреждават да се внимава какво пишем и казваме в социалните мрежи, защото така Джон Смит от САЩ загубил работата си, в резултат на няколко пиянски снимки и недотам смислен коментар за компанията, в която работи, си казах: „Абе, вие да не сте луди“.
Последваха още няколко истории за учителка, която се снимала по монокини на плажа в Мексико. Снимката била открита 5 години по-късно и я уволнили. Циркулитаха и наколко истории за служителки, които споделили съдбата й, защото се изказали не дотам ласкаво за шефа си във Фейсбук и т.н.
Разбира се, всчико това нас не ни касаеше. Преди 7-8 години.
Тогава най-големият проблем в социалните мрежи бяха досадниците, които „поукваха“ (ръчкаха) и изпращаха нецензурни съобщения на дамите и хейтърите, онези симпатични хора с оригинални идеи, които интернет или по-точно привидната анонимност и „свобода“ в него превърнаха в злобни драскачи.
На този етап не разбирахме, че социалните медии могат да ограничат гражданските ни свободи.
Те само безобидно, но и допълнително разделиха обществото – на майки кърмачки и такива, които считат, че с бебета се ходи в парка, а не в мола; на защитиници на животните на всяка цена и защитници на чистите тротоари и градинки, по възможност; на защитници на мигрантите и на други, които считат, че можем да помогнем само, ако не е заплашена сигурността ни и ако имаме възможност. Групи, групички, лайкове и много жежки думи, които написани звучаха по-тежко, отколкото ако бяха изговорени.
Впоследствие, наличната онлайн злоба, енергия и „талант“ много бързо бяха усвоени от различни политически, например, организации, които се сдобиха с една не малка наемна армия от „тролове“.
Появиха се и т.нар. „стоукъри“ или хора, които само наблюдават другите участници в социалните мрежи, а самите те не проявяват никаква активност. Към тях остана параноичното съмнение, че докладват някому кой какво поствал, ял и лайкнал.
Имаше и много фалшиви профили – една част от тях бяха дело на отделите и агенциите за интернет маркетинг, т.е. когато кампанията е тъпа, все пак шефът/ клиентът може да остане доволен от голямото количество „лайкове“ и да му се каже, че кампанията е преднамерено тъпа „защото хората харесват такива неща“. Зад онлайн рейтинга обаче, много често не стои реален потребителски интерес и това е добре пазена публична тайна. Друга част от тези профили имаха чисто тролски произход – т.е. когато един трол бъде разкрит, той си регистрира друг профил, естествено фалшив. Чувала съм, че един трол има десетина онлайн самоличности. Но и на троловете като че ли започна да им минава модата.
Така неочаквано се натъкнахме на друго явление или по-точно,
то ни се натъкна, един вид, като го получихме по имейла.
Става дума за т.нар. „корпоративна политика в социалните мрежи“. Когато получих разпореждането, даже не вярвах на очите си, че правният отдел, изпълнителният директор и пиара, могат да се занимават с подобни… глупости. Оказва се обаче, че ръководството гледа сериозно на „присъствието на служителите в на социалните медии, което е доказателство за присъствието на компанията в цифровите медии“. Дрън-дрън … шефът като ходи на Бахамите и поства снимки във фейсбук, това да не е доказатество, че и аз съм била на Бахамите?!
Текстът на разпореждането беше издържан в стил бла-бла. Не се изказвайте от името на компанията бла-бла. Не обиждайте другите участници в соцаилните медии бла-бла. В социалните медии сте публично разпознаваеми, Фнимавайте , бла-бла. От това, което пишете може да има правни последици, бла-бла и т.н.
Изчетох го. Ядосах се. И изтрих името на работодателя си от фейскук профила си.
И даже написах, че в социалните медии присъствам в лично качество.
Минаха няколко месеца и почти бях забравила разпореждането, когато изведнъж получих „градивна критика“ от колежка, че видите ли, другите журналисти пействали в социалните мрежи само линкове на собствената си медия, не на конкуренти. Моето поведение във фейсбук било обида за работодателя ми, защото съм пействала линкове на конкуренти.
Даже ми беше приведен дълбокомислен пример:
ако работиш в „Зара“ не може да си купиш тениска на „Манго“.
„Що да не мога“, заинатих се, със сетни сили “с моите пари мога да си купя каквато си искам тениска и да си я нося в свободното време“. „Не е корпоративно, това е обида към работодателя“, не отстъпваше от своето опонентът.
Че каква обида може да има към работодателя, дето аз си качвам линкове към материали, които са ми интересни или забавни? Не афиширам връзката си с работодателя (т.е. не съм попълнила къде работя), а и въпросното споделяне на линкове към други медии не е „инкриминирано“ в електронното разпореждане за поведение в социалните медии.
Разбира се, всеки, има правото да разбира лоялността, както му позволява интелектуално-познавателния капацитет, интереса, информираността. Колежката няма да я мисля, но само за информация на читателя ще кажа, че тя „ъпгрейдна“ в служебната йерархия.
В подобно ограничаване на личната свобода, възможно чрез социалните медии и не без съдействието на незапознати с основните си гражданските свободи хора, които присъстват във всяко общество, по всяко време, и имат голяма амбиция да израстнат професионално, съзирам възможност за възраждане на някои много мрачни практики на социализма.
Социалните мрежи много лукаво откроиха кой с кого е приятел, на коя политическа партия симпатизира, къде ходи на почивка, какви хобита има, как изглежда, ако щете, какво харесва и какво – не до там.
И сега дойде черешката – стана ясно, че не разполагаш със свободата да правиш каквото си искаш в свободното си време, дори то да е най-безобидно лайкване или споделяне на линкове, защото това може да не се хареса на шефа ти?! И тъй като работиш в частна медия тези за гражданските свободи, ЗТР и свободата на словото, може само да си ги мислиш на ум, ако не искаш да изхвърчиш. В крайна сметка не си нещо повече от един човек, нает, за да свърши една работа.
Но нека се върнем към корена на проблема, който е в социалните медии. Имам ли нужда да поддържам профил в социалните медии? И каква е евентуалната ми полза срещу вредите -маниаци, които могат да те следят и да ти пишат тъпотии, бандити, които могат да се информират кога си на почивка, за да те посетят; колеги интриганти, които докладват на шефа какво лайкваш и дали с телешки възторг пействаш линкове от фирмения сайт! Плюсовете са, че през социалните медии се получва информация (често неточна) и се поддържат контакти, но с малцината настоящи и бъдещи приятели, предпочитам да се срещна във нормалния, не във вируалния свят.
Няма друг начин да направят живота на хората сбор от задъжения, освен чрез непракъснат контрол, за който спомагаме и ние самите.
Мислите си, че това не ви засяга, защото в организацията, в която работите нямате политика за поведение в социалните мрежи. Почакайте.
(41)
Leave a Reply