Напоследък единствената добродетел, в която се кълне по-голяма част от нашето общество е антирасизмът. Разбира се, расизмът е престъпление, но фанатичният антирасизъм – също прелива ценностите граници и се превръща в
идеологическа бухалка.
Страхът евентуално да не ни залепят етикета “растисти“, ако изкажем критика към хора с по-тъмен цвят на кожата, пречи на плурализма в обществото. Така вместо да се обсъждат и да им се търси решение, проблемите се замитат под черджато на общественото лицемерие. Ако не искате да си навлечете яростта на електронната жакерия, не следва да говорите за ромската престъпност и прииждащата вълна от мигранти към Европа.
Ако изкажете критична позиция по една от двете теми, ще бъдете обвинен в расизъм, независимо какво и как го казвате. А това ще ви причисли към отбора на “непопулярните“, “разприятелените“, набедените за “лоши“. Гордите с добродетелта си антирасисти, уви, не са нещо повече от бившите комунисти, които
потискат плурализма в обществото в името на своето кредо.
Проблемите с образованието, квалификацията, заетостта и произхода на доходите, към които с годините се добави и владеененто на националния език от страна на ромската общност се разглеждат едностранчиво, ако въобще се разглеждат. Националните интереси и сигурност във връзка с миграционния натиск към Европа, който рано или късно може да стане и наш проблем, отстъпват пред това да не сме расисти.
По някаква странна причина обвиненията в расизъм днес ми приличат на обвиненията във фашизъм “вчера“. През епохата на социализма това беше един от най-страните грехове, който маркиреше и липса на политкоректност. Политически неудобните, класовите врагове,
бяха наричани “фашсисти”, което разбира се няма нищо общо с речниковото значение на думата.
Понятието до такава степен се беше изпразнило от съдържание, че етикетът “фашист” се лепеше на ляво и дясно, за да покаже, че дадено лице не се вписва в масата на другите лица. Имам един спомен от началното училище, когато моя съченичка ме нарече “фашистка“. Когато я запитах за причината, тя отговори разпалено, че “класовият ми произход” е фашсистки. Нейните родители работели в 6-ти септември (трамвайният завод в София), а моите – в институти. От днешна гледна точка, а и от тогавашна, случката е нелепица, будеща снисходителна усмивка.
Но илюстрира подменената ценностна система и предрасъдъците,
следствие от доведената до абсолют борба срещу други илюзии. Преди много години ме порази следната мисъл на Индира Ганди, един политик с много спорна оценка:”В Индия не съществува политик, който да се осмели да обясни на масата, че кравите могат да бъдат изядени.” Явно, и днес в Европа положението не е по-рзлично от това в Индия през 80-те: загубили вярата си в изконните ценности, на всеки 50 години си измисляме по един кумир, в отломките на който да създадем следващия.
(19)
Leave a Reply